Под диктата на Кремъл – кървав четвъртък

Премиерът Богдан Филов и принц Кирил сред подсъдимите

Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

В спомените си Царица Йоанна описва картина, от която човек настръхва и днес, 75 години след този злощастен ден – 1 февруари 1945 година: „Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун, и изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България”. И запя националния химн. Бе убит с удар от револвер”.

„Не трябва да плачем за нас, а за България!”

Така загива героят, авторът на сборници с военни разкази, спомени и фейлетони, публицистът, депутатът и директор на в. „Слово” от 1926 г. до националния погром през 1944 г. Тодор Кожухаров, известен с псевдонимите си Федя Чорни и Щабс капитан Копейкин.

Царицата, като непосредствен свидетел, когото джелатите не са посмели да изгонят, възсъздава драматичната картина от дивашката саморазправа на комунистите с държавния и интелектуален елит на България: „Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед. Беше четвъртък, който в България още се нарича

кървав четвъртък

Чух четенето по радиото. Списъкът започваше с името на моя девер Кирил”. Когато отива до Съдебната палата, за да се прости с осъдените, тя вижда как тримата регенти, заедно с двама тежко болни осъдени, са изведени последни и качени в един полупразен камион. Откарани са до бомбени ями в края на софийските гробища, където ги чакат екзекуторите. Женоподобната харпия Цола Драгойчева ще разказва след десетилетия, че никога не била спала по-сладко, отколкото след разстрела на следосвобожденския български интелектуален и политически елит.

Тази хекатомба е жертвен дар за сатанинското чудовище Сталин, положена пред пиедестала на бога Соца, комуто се кланят плуграмотните и по правило с криминални инстинкти тукашни последователи на Карл Маркс и Ленин. Докато заседава Първи състав на „народния съд”, организирани от комунистите тълпи, докарани от цяла България, реват пред Съдебната палата „Смърт!” и скандират лозунги на омразата и жестокостта. Говорителят на Радио София Валери Нисим Меворах и съдебен заседател в един от съставите на т.н. „народен съд”, с литературен псевдоним Валери Петров, непрекъснато призовава към революционно насилие. Тълпите биват насъсквани и с неговата прочута хорова агитка „Народен съд”, където френетично зове:

Към врага да сме ний безпощадни,
срещу него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!

И още:

Този, комуто съвестта пречи
да смаже един гаден живот,
той не е нито нежен, нито човечен,
а жесток е към своя народ”.

В това „хуманно” произведение агитка от ремсисти пита:
Какво ще отсъди съдникът твърд?

Обвинителите, като древногръцкия хор от трагедиите, отговарят:
Смърт! Смърт! Смърт!

С нахлуването на 8 септември 1944 г. на окупационната съветска армия, шепа професионални превратаджии и шпиони на враждебни на Царство България държави свалят законното правителство на Константин Муравиев и завземат властта. С грохота на руските „Катюши” и американските военни камиони в страната ни настъпва червеното чудовище – руският болшевизъм! Превратаджиите звенари са безскрупулни и алчни мерзавци със самомнение на големи хитреци, със славата на изтънчени негодници, но точно като в приказката за хитрата сврака, „отечественофронтовците” падат като гнили круши в лапите на примитивните, груби и с криминални нагласи шепа московски послушници, самонарекли се „антифашисти”. С изключение на един. На най-големия мръсник – Кимон Георгиев. Дългогодишен съветски „агент за влияние”, както признава дори червеният акад. Георги Марков, доверено лице на Кремъл, той е посочен лично от Сталин да оглави новия „революционен” кабинет на „победилите работници и селяни”. Докато превратаджиите отечественофронтовци си разпределят министерства, избират си кабинети, конфискуват леки коли, за да се почувстват значими, набързо слезлите от мандри и кошари шумкари от БРП/к/ се залавят за сатанинската си задача.

Още на следващия ден след окупацията на България от съветските солдати, въоръжени „революционни тройки” тръгват по села и градове, измъкват от домовете им хиляди души от всички социални слоеве, товарят ги на камиони и в дерета, шубраци и келяви горички ги избиват по най-садистичен начин – с кирки, търнокопи, прави лопати и чепати колове. По-рядко ги застрелват по маниера на НКВД с куршум в тила. „Мероприятието” е по нареждане от Москва. Задачата е да бъдат ликвидирани всички по-изявени личности като учители, журналисти, попове, чиновници, адвокати, съдии, както и по-заможните селяни, търговци, занаятчии. Целта е да бъде парализирана волята на българската нация за съпротива срещу болшевизацията и съветизацията. Разюзданият терор продължава с неотслабващо темпо в продължение на около един месец. Жертвите са, по неокончателни все още данни, около 30 хиляди души.

На 12 септември Министерският съвет решава да се задържат всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г.; всички народни представители от XXV Обикновено народно събрание; всички военни лица, станали „причина за поставяне на страната пред катастрофа”. Арестувани са обаче освен министри и народни представители, също така и служители на Двореца, царски съветници, професори, писатели, огромен брой журналисти. Същия ден К. Георгиев държи реч по радиото, в която изрежда по точки какво е направил неговият кабинет за изминалите три дни. Освен отстраняването на регентите, прочистването на администрацията, прочистването на дипломацията, възстановяването на демокрацията, били спрени вестниците, които отровили душите на българите.

Успоредно, трескаво, под диктата на Георги Димитров

от Москва, се подготвя най-голямата и цинична гавра

както с правото, така и с обикновения човешки морал – тъй нареченият народен съд. Пуснатата обаче на 8 септември червена месомелачка не почива, тя работи с пълни обороти денем и нощем. Има важна причина за тази припряност. Саморазправата трябва да приключи в общи линии преди приемането на „Наредба-закон за народния съд” от кабинета на Кимон Георгиев, което става на 30 септември 1944 година. Тя влиза в сила с публикуването в „Държавен вестник” на 6 октомври. Подкрепена е от всички министри на влизащите в Отечествения фронт партии. Не се противопоставят нито социалдемократите, нито земеделците. За звенарите като националите предатели Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов, проф. Станчо Чолаков няма дори смисъл да се говори!

Стане ли дума за бруталната саморазправа на комунистите с елита на Царство България чрез тъй наречения народен съд, неминуемо изскачат пропагандатори от целия червено-русофилски спектър и в кресчендо започват да обвиняват опонентите си в лъжа и незачитане на истината. Те продължават да твърдят, че всички състави на „народния съд” били произнесли своите „сурови, но справедливи присъди”.

Но неоспорим факт е, че никъде в културна Европа не се е случило след края на Втората световна война в една нощ да бъдат избити министрите от четири кабинета и народните представители от почти цял парламент. Нещо повече. В Нюрнберг например не е съден германският министър на железниците, но у нас на смърт са осъдени четирима министри на железниците! Единствените аргументи на комунистите „за” тази садистична гавра са някакви международни задължения, които държавата била поела с подписването на мирните договори. Според тях убийствата били закономерно отмъщение за жертвите, дадени от партизани и техните ятаци до 9 септември 1944 година.

Съизмерими ли са те? Има ли изобщо място за сравнение?

След края на юни 1941 г., когато по нареждане от Москва излизат първите нелегални и започват саботажи, наказателни акции, убийства и други безчинства, легитимното Народно събрание приема закони, съобразени с военното време. В съгласие с тях царските съдилища са постановили общо 409 смъртни присъди заради шпионаж и терористични акции в полза на чужда държава. Изпълнени са 199, сиреч по-малко от половината! Музеят на революционното движение в София в своя Годишник от 1969 г. публикува резултатите от проучванията си на жертвите, дадени от комунистите в периода 1923-1944 година. Там е посочено, че „издирените и уточнени от нас лица… възлизат на 5639. В това число влизат и по-видни дейци, починали наскоро след тежки полицейски инквизиции”. Тук са включени и онези комунисти, убити в Испания по време на Гражданската война през 1936 г., убитите от Гестапо в чужбина, загиналите в Съветския съюз (!!!). Според същия този справочник убитите през 1941-1944 г. възлизат на 2740 души. Това са преди всичко шумкари (1255), ятаци (826), от бойните групи (85), подводничари и парашутисти (40). Всички те са терористи, тръгнали с оръжие по нареждане на Кремъл да свалят законната българска власт.

Колкото до това защо са убити – кога, къде, коя държава не се е защитавала и не се защитава напълно законно от терористи и убийци? Нима по време на заложническата криза между 1 и 3 септември 2004 г. в Беслан режимът на Путин не унищожи чеченските терористи, като атакува с 2 танка, хеликоптери и огнехвъргачка училището, където загинаха над 400 души, от които невинни 186 деца?!

През годините на комунистическа диктатура никой не споменава, че до 9 септември 1944 г. партизанските „герои” по най-свиреп начин изтребват полицаи, кметове, бирници, търговци, дори овчари по мандрите, за да ги ограбят. Броят на убитите държавни служители и по-видни граждани възлиза на около три хиляди души, както показват данните от архивите на МВР. Да не говорим, че на 26 януари 1945 г. отечественофронтовското правителство приема Наредба-закон за защита на народната власт, много по-свиреп от Закона за защита на държавата от април 1924 година. В него ръководителите и членовете на всяка организация, която „си поставя за цел събарянето, подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт, се наказва със строг тъмничен затвор или смърт”. А политбюро на ЦК на БРП/к/ по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов замисля да създаде бойни отряди под егидата на милицията.

Комунистите да убиват – това е високопатриотично,

оказва се. Но някой да помисли да ги свали от власт – той е „народен враг” и за него няма пощада. Така, без пощада, впрягайки цялата сила на милицията, на Държавна сигурност, на войската биват разгромени по-късно горяните, опитали да се противопоставят на насилственото отнемане на земята на милионите български селяни. Така, без пощада, биваха застрелвани по телените огради, през които и пиле не можеше да прехвръкне, опиталите се да напуснат „социалистическия рай”. Така, без пощада, бяха застреляни някои от сънародниците ни мюсюлмани, които отказваха да променят имената си.

Наблюдавайки развихрилия се революционен смерч, председателят на американската мисия у нас в Съюзническата контролна комисия го определя като „комунизиране на средновековната инквизиция”!

Каква е равносметката от тази „средновековна инквизиция”?
С какви дела се обезсмъртява Демонът на революцията?

Осъдени са 9155 души. На смърт – 2730. Главният обвинител Г. Петров посочва числото 2875 смъртни присъди. Доживотни присъди получават 1305 души. Хиляди други на десетките процеси по места са осъдени на различни срокове затвор. Фрапантното е, че са осъдени post mortem лица, предварително ликвидирани от бандитските „тройки” екзекутори с цел да им бъде конфискувано цялото имущество. Въпреки това много партизани се възмущават, че са издадени малко на брой смъртни присъди. За болшевишкия манталитет и за комунистическата кръвожадност говори едно сравнение. Показателно е, че Нюрнбергският процес не съди онези националсоциалистически водачи, които са мъртви. Същият трибунал, заседавал от 20 ноември 1945 г. до 1 октомври 1946 г., издава 12 смъртни присъди на фона на българските 2730!!! Сред осъдените и убити у нас например са 20 народни представители, подписали подписката на председателя на Народното събрание Димитър Пешев за спасяването набългарските евреи, а 6 – на доживотен затвор. На 15 години затвор е осъден и Димитър Пешев заради „фашистка дейност и антисемитизъм”! И още едно показателно сравнение. Във Франция са съдени малко над 6 хиляди души, изпълнени са 791 смъртни присъди. Съпоставете населението на България и Франция и броя на осъдените и убитите в България и във Франция.

Да припомним отчета на Главния народен обвинител след края на процесите. В поверителен доклад от 3 юли 1945 г. до ЦК на БРП/к/ Георги Петров Драгиев след един увод в патетичен стил, който би могъл да бъде определен като стил a la „Фред или пролетта”, тоест Продевски стил, той изразява съжаление, че фактическата обстановка е станала пречка

„да бъдат радикално прочистени всички фашистки елементи в нашия политически и стопански живот”

А каква е тази „фактическа обстановка”, която е станала пречка за „радикална” чистка според представите и според желанията на комунистите? Ще дам думата на Г. П. Драгиев. Запазвам обаче езика и правописа на главния обвинител, макар други съвременни коментатори на този документ да си позволяват редакции на автентичния текст:

„Не е тайна за никого, за никой просветен партиец, че нашите съюзници в управлението на страната, са открито против една такава основна чистка, понеже те стоят още на позициите на старата система – политическа и стопанска. Техните политически организации са били продължително време на фронта на фашизма против освободителното работн/ическо/ движение. През време на своето участие в управлението на страната в тежкото наше минало на полит/ически/ живот, и те – малко или много, са водили жестока борба с нас и са изтръгвали скъпи жертви из нашите редове. При това свое близко минало, те очевидно не може да бъдат съгласни с нашето становище и с искането на българ/ския/ народ за едно основно прочистване на всички агенти на престъпния фашизъм в нашата страна”…

Генералният му извод е, че „с тази акция ний трябва да се гордеем извънредно много и съвършено обективно да констатираме, че чрез тази акция изстрадалия българ/ски/народ се издигна твърде високо пред очите на целия пролетарски и демократичен свет”. Не може да скрие и законната си гордост от отлично свършената работа. Дава израз и на абсолютната си убеденост, че:

„Народните съдилища в никоя страна няма да достигнат тези постижения, които, безспорно, зарегистрира българския Народен Съд. Историята на ПЪРВИЯ НАРОДЕН СЪД в България и неговото голямо, бих казал – велико дело, ще останат ненадминати в историята на демократичните народи. Ето къде трябва да бъде нашата гордост национална!”

Екзалтирани от безпроблемното завземане на властта и полетели към висините върху могъщите криле на съветската армия, много от комунистите обаче недоволстват и критикуват съдилищата за недостатъчна решителност в справянето с всички фашисти на всички равнища в градове, села и паланки. Това „справяне” според тях трябва да стане по един-единствен начин – чрез изтребване на всичко живо, което недолюбва или не харесва особено другарите комунисти и ремсисти – верните воини на великия вожд другаря Сталин и радетелите за болшевишки ред в страната.

„… вярно е – съгласява се Главният Обвинител, – че на пръв поглед смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволителни, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2875 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни. Ето защо, ний, веднага, следва да си поставим въпроса за качествата на лицата, които осъдихме и разстреляхме чрез присъдите на Народ.Съд. И, наистина, кои лица разстреляхме? Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова много злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на „О Бозе почившия Цар Борис III”, за да го развенчаем като „народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Мин.председатели, плюс един на доживотен стр. тъмн. затвор; тоже и двама военни министри; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Об. Нар. Събрание. Но само това ли? Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. военни престъпници, които имат дълголетна служба на велико-българския шовинизъм и са водили страната от катастрофа към катастрофа и са заповядвали избиването на прогресивния българ. народ и неговите героични синове; разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Обл. и пом. Обл. Директори, началници на държавна сигурност, Обл. и Окол. полиц. началници, коменданти и Окол. управители, всички групови полиц. началници и цялата полит. полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, фашизирани палачи над българ. народ, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр. Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна”.

Защитници на чистката, наречена „народен съд”, днес манипулират общественото мнение и внушават на новите поколения, които вече са твърде отдалечени от онези дни на жесток терор, че присъдите изобщо не са били сурови, нито прекалено много и фабрикуват стряскащи числа за осъдени на смърт и изпълнени смъртни присъди в други европейски страни. Каква е истината, съобщена от Георги Петров в доклада до ЦК на БРП/к/? Според него „в международен мащаб,

нашият Народен Съд ще остане ненадминат,

още от сега той се сочи като образец за другите демократични народи – в това отношение те ще трябва да се поучат от малкия, но героичен народ… Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ. В Германия – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от Съзниците не един истински международен Съд, а по-скоро един възмутителен фарс. Даде се възможност на главните бандити на фашизма да се приютят в Испания на кръволока Франко, Швейцария, пък даже и в самата Англия. Тези, които парадираха толкова време с международния съд над

„Прочее, примерът, който даде нашият Народен Съд – заключава обвинител № 1 – остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция, почти, изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело, като се постави на крак и целият български народ и държеше будно неговото съзнание през време провеждането на тази акция. В това отношение нашата Партия издържа един бляскав изпит в процеса на своето развитие.”

naroden_sad1_resized

Първи състав на Народния съд в София. Отляво надясно: Вера Начева, Стефан Манов, председателят Богдан Шулев

Главният „народен” обвинител Георги Петров нарича безогледното ликвидиране със съд и без съд на държавния, духовен и стопански елит „кастриране”. Да, комунистите кастрират физически и духовно българското общество. Те обаче са моралните кастрати, изфабрикувани по съветски модел. Именно те слагат на черния 9 септември 1944 г. началото на невиждан за европейска държава от ХХ век геноцид, продължил почти половин век и променил психиката и нравствените ценности на българите.

Да се върнем към въпроса вярно ли е, че конституирането на този „народен съд” е по настояване на международната общност? Че победителите във Втората световна война САЩ, Великобритания и СССР били изискали този съд с перверзното определение „народен”?

Нека да погледнем отново фактите.

Известно е, че в член 6 на Московското примирие (примирие, а не мирен договор!) от 28 октомври 1944 г. пише: „България ще сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления (подчертаното от мен) и за тяхното съдене”. Мирният договор е подписан в Люксембургския дворец в Париж на 10 февруари 1947 г. (!!!) от Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов. Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 година. Една седмица след това, на 23 септември, е екзекутиран Никола Петков.

А кога приключва своята високопатриотична работа българският „народен съд”? През април 1945 г. – преди края на Втората световна война, преди на 20 ноември 1945 г. да е започнал международният трибунал срещу ръководни политици на Третия Райх в Нюрнберг, определен от главния американски обвинител Робърт Джаксън за място на заседанията, тъй като там са провеждани масовите митинги на националсоциалистическата партия. Според Лондонското споразумение на съд трябва да бъдат изправени отговорните за военни престъпления и за престъпления против човечеството. За такива деяния ли са съдени „фашистите” у нас?

Какво военно престъпление е извършил например народният представител Димитър Пешев?
Какво военно престъпление е извършила писателката Фани Попова-Мутафова?
Какво военно престъпление е извършил историкът Димитър Съсълов?
Какво военно престъпление е извършил ректорът на Софийската духовна семинария архимандрит Николай Гаврилов Кожухаров? Или главният редактор на в. „Църковна независимост” архимандрит Стефан Николов?
Какво военно престъпление е извършил директорът на Народната библиотека Райчо Райчев?
Какво военно престъпление е извършил художникът Александър Добринов? Или художникът Александър Божинов?
Какво военно престъпление е извършил журналистът Стефан Танев?

Всъщност, замисълът за тази безпрецедентна разправа с елита на един народ, каквато не си е позволила нито една друга цивилизована държава в Европа, е още от 17 юли 1942 година. В точка 9 от програмата на ОФ е записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население на България и окупираните земи”. Но терминът „народен съд” се появява по-рано, през септември 1941 г., в документите на БРП/к/! При това българските слуги на Сталин тогава заявяват, че „тоя съд ще бъде безпощаден”!

По престъпления против човечността сме, благодарение на Каиновите братя комунистите, на едно от първите места в цивилизования свят. Печална българска „привилегия” е първото място, което държим до атентата срещу кулите-близнаци в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон на 11 септември 2001 г., за най-кървавия атентат в световната история, извършен в катедралния храм „Света Неделя” на 25 април 1925 г. от комунисти и леви земеделци. Но истинският смъртоносен смерч над България се понася след деветосептемврийския военен преврат.

В коя друга държава чрез противоконституционен съд са ликвидирани редица учени със световна слава и известност, видни писатели и журналисти, юристи и свещеници? Убит е проф. Богдан Филов – най-ерудираният, най-подготвен наш археолог с международна известност. Евдокия Петева-Филова, поразена от разправата с обожавания от нея съпруг, възкликва: „Не, това е невъзможно! Не може един световноизвестен учен да бъде обвиняван и ликвидиран от собствения си народ!” Не може, но за Сталиновите оръдия няма невъзможни, нито морално укорими неща!

На проф. д-р Богдан Филов България дължи спасяването по време на трите войни в началото на ХХ век безценни български съкровища от Вардарска Македония, Поморавието, Източна Тракия, Беломорието, сред които прочутата митра на охридската епископия от XVII век, изработена от злато, сребро, скъпоценни камъни и разноцветен емайл, оценявана на приблизително 40 млн долара! Проучил е редица български църкви от Средновековието, описал е фрески, дърворезби, уникални надписи. Правил е разкопки в софийските църкви „Света София”, „Свети Георги”, в Боянския манастир. Открил е много древни ръкописи, положил е основите на днешната тракология. След смъртта на проф. Любомир Милетич през 1937 г. е избран за председател на БАН. Бил е ректор на Софийския университет през 1931-1932 година. Проф. Богдан Филов е доктор хонорис кауза на университетите в Атина, Берлин, Падуа и Будапеща, дописен член на много академии и научни дружества, председател на Международния комитет за интелектуално сътрудничество със седалище в Женева (1934–1940). За унищожаването на такъв учен като проф. д-р Богдан Филов колко много подхождат думите на геометъра Жозеф Луи Лагранж, казани по повод екзекуцията на химика Антоан-Лоран Лавоазие по време на якобинската диктатура: „За да отсекат тази глава, им трябваше само един миг, а сега и сто години може да не стигнат, за да се произведе втора като нея.

Разстрелян на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е още един учен с европейска известност и висок престиж – проф. Борис Йоцов. Забележителният славист е министър на народното просвещение от 11 април 1941 г. до 1 юни 1944 година. Изминал пътя от асистент до редовен професор и титуляр на катедрата по славянски литератури, проф. Б. Йоцов през 1936 г. е декан на Историко-филологическия факултет. Известно време (1936-1937) е директор на Народния театър, а в 1940 г. става главен секретар на Министерството на народното просвещение. Две години по-късно поема министерството. Той е човекът, модернизирал българското образование, създал Висшето техническо училище, Държавния библиографски институт, отделите по стоматология и фармация към Медицинския факултет на СУ, Висшето училище за телесно възпитание и университета в Скопие. „Голямата му вина беше – ще каже през 1995 г. неговият по-малък син Богдан Йоцов, – че обичаше родината си. Той направо благоговееше пред нея”. А пред „народния съд” проф. Йоцов казва: „Стараех се да изпълня само своя дълг като човек и като българин”.

На 21 май 1939 г. с големи тържества е отбелязана 50-годишнината на Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски”. В тях участват над двеста представители на световния научен и културен елит. По това време ректор на университета е проф. Александър Станишев. Оцелелите снимки от това време са съхранили образа на 53-годишния учен – мъж в апогея на интелектуалното си, академично и обществено развитие. Едва ли и най-големите мизантропи и песимисти са можели да допуснат тогава, че след шест години благородният лекар и родолюбец ще бъде обявен за „враг на народа” и ще бъде

убит по най-варварски начин

Европейско светило на хирургията, той вероятно последен е получил през нощта на 1 февруари 1945 г. смъртоносния куршум в тила. Казват, че садистите са го накарали да установява смъртта на всяка поредна жертва, чийто живот е отнет за удовлетворяване на Сталиновата жажда за кръв. За моралния облик на човека, приел да стане министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Иван Багрянов – от 1 юни до 1 септември 1944 г., достатъчно красноречиво говори един факт. Когато съветските войски се готвят да преминат Дунав и да окупират България, на него и семейството му предоставят места в самолет за Виена. Всеки уважаващ себе си университет където и да е на Запад би бил горд да повери катедра на този хирург със световна слава. Отговорът му обаче е: „Аз не съм престъпник, не съм извършвал никакви престъпления, само съм помагал през целия си живот и няма защо да бягам. Смятам, че мястото ми е тук.”
Червената гилотина отсича главата и на единствения син на проф. Иван Шишманов. Голямата вина на Димитър Шишманов – Мика, както се подписва често, е, че се посвещава на дипломатическа кариера и от 14 октомври 1943 г. до 1 май 1944 г. е министър на външните работи на Царство България. Малкият Мика расте и се оформя в среда на известни творци. Близък приятел на баща му е Иван Вазов, в интелектуалния кръг на професора са още Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Беню Цонев, много политици, учени, писатели. Към перото посяга съвсем естествено и Димитър Шишманов. Първите му литературни изяви – повестите „Хайлайф”, „Депутатът Стоянов” и сборникът „Разкази”, излезли през 1919 г., са посрещнати с интерес и бързо печелят одобрението на четящата публика, както и на критиците. Същата година получава награда от фонда на Иван Вазов за поощряване на млади таланти. Следващата година се появява романът му „Бунтовник” и макар дипломатическата работа да отнема голяма част от времето му, той продължава да пише драми и разкази, рецензии. В продължение на 21 години е бил културен наблюдател във в. „Слово”. От 1930 г. авторът на сборниците с разкази „Странни хора”, „Блянове край Акропола”, „Зограф Павел”, „Пламъчета над делника” и други е член на Управителния съвет в Съюза на българските писатели. Името на този талантлив, модерен за времето писател, е буквално изтрито от историята на нашата литература след убийството му на 1 срещу 2 февруари 1945 година. От мрака на миналото то изплува едва след краха на комунизма.

Няма друго събитие в новата ни история, което да е изкопало такава

непроходима пропаст между българите

Докато не бъде възстановена справедливостта, тази пропаст не може да бъде запълнена. Несправедливостта изпъква още по-силно като имаме предвид, че през 2000 г. Народното събрание призна комунистическия режим за престъпен, което би трябвало да обезсилва всички актове на човеконенавистническия режим, които при това са вземани под диктовката на Москва.

Въпреки това нито престъпниците получиха наказание, нито жертвите им – ВЪЗМЕЗДИЕ!

Националсоциализмът, по-малкото и незряло братче на комунизма – двете тоталитарни системи, под чийто ужасяващ знак премина ХХ век, в цивилизования свят е отречен като идеология и като практика. В Германия от 1945 г. насам не съществува партия, изповядваща идеите на националсоциализма. Не съществува партия, която, макар с променено име, да брои рождението си от създаването през 1920 г. на Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDP). В десетилетията след краха на Третия райх няма високопоставен нацист, допуснат до управлението на ГФР, да не говорим за ГДР. Няма нито един паметник, възвеличаващ виден деец от времето на Хитлер. Няма град, наричащ се например Хитлерщадт. Докато

българската земя е покрита с паметници на терористи и предатели,

както и на съветските окупатори. Български градове продължават да носят имена на национални предатели: Димитровград, Велинград, Благоевград… Символите на болшевизма можем да срещнем навсякъде: край кръстовища, в шофьорските кабини на тировете и междуселските автобуси, в канцеларии на кметове и държавни чиновници.

Преименуваните в „социалисти” довчерашни комунисти се гордеят със своята над 120-годишна история. Те нито се отказват от своето терористично и тоталитарно наследство, нито поне са се извинили за жестоките репресии, на които в продължение на половин век като единствени управляващи бяха подложили милиони българи и техните наследници от второ и трето поколение. Развяват на своите сборища знамена със сърпове и чукове, издигат държавния флаг на Русия. Най-наглите се обявяват за руски патриоти! Множат се поклонниците на архизлодеите и преки учители на Хитлер – Ленин и Сталин, на садисти като Че Гевара. Червени професори и академици свободно пропагандират комунистическата идеология в рамките на своите „научни” проекти в БАН. На всеки, който напомня за престъпленията на комунистическите партии, независимо как се наричат и колко пъти са променяли името си с надеждата да прикрият истинската си същност, левите идеолози слагат етикета „пещерен антикомунист”. Да сте чули някого някъде да определят като „пещерен антинацист”? Нали същността им е една и съща?!

Антикомунизмът бил отживял времето си

Не! Не е!

Неотдавна бяхме свидетели на знаков жест от страна на Нейно Превъзходителство посланичката на САЩ у нас Херо Мустафа, която се поклони и отдаде почит на паметта на хилядите избити от комунистите след 9 септември 1944 г. българи пред параклиса до НДК. Но там не сме видели да постави поне едно цвете обединителят на нацията, какъвто е по Конституция президентът Румен Радев. Едва ли ще го видим и сега на 1 февруари. Както няма да видим и неговата заместничка от БСП Ил. Йотова. Нито лидерката на червените ожаднели за власт социалисти Корнелия Нинова. В замяна на това ще чуем и ще прочетем филипики срещу „пещерните антикомунисти” от „острите пера” на столетницата, от нейните млади лъвчета, до едно деца или внуци на видни дейци на БКП от времето на най-свирепия терор, както и от едни вечно мимикриращи нагаждачи, които сменят като носни кърпички идеи, партии и привързаности. До вчера агенти на Държавна сигурност, днес те заемат позата на „демократи” и „либерали”. Всъщност науката е доказала, че активните комунистически дейци са психопати и социопати. Те сякаш са лишени от съвест, неспособни са да изпитват вина, разкаяние. Понятията им за добро и зло са объркани и се отнасят с абсолютно пренебрежение към чуждия живот. И днес представителите на 120-годишната антибългарска партия демонстрират липсата на чувство за срам, своята патологична склонност да лъжат и да манипулират, така характерни черти на социопатите, чийто морален компас е опасно разстроен.

Опустошителният червен вихър, вилнял половин век, освен физическия геноцид над българската нация унищожи и онзи духовен образ, от който много чужденци са се възхищавали в предишните десетилетия. Гилотината е отсякла не само чувството за национална идентичност. Отсякла е етоса, онзи „дух” на българския народ, на българските обичаи, на градената векове българска култура, който дух продължава да боледува и да линее.

Различни политически изкопаеми току призовават да затворим страницата на миналото. Да я затворим, крещят и потомците на някогашните убийци. А като я затворим, без да я прочетем, следите от насилието и братоубийството ще изчезнат ли? За да бъдат реално затворени тези страници, трябва първо да бъдат прочетени без пропуски, без недомлъвки, без свободни партийни съчинения. Да бъдат осмислени причините за продължаващата един век трагедия на българската държава и на българите, жертви на руския болшевизъм и комунистическата идеология. Да бъдат посочени виновните. Да бъдат поне морално осъдени, а не героизирани. Не можем без покаянието на виновните да затворим страниците на миналото, които лепнат от кръв. То трябва да бъде опознато така, че самата мисъл за връщането му под някаква форма да изглежда чудовищна. За да я бъде България.

Източник: Faktor.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme