От училището на “Шишман” до Бруклинския мост. 150 години в омагьосаното царство

Паметник на Ленин в двора на Музея на социалистическото изкуство в София

Ленин* е на 150. Осъзнавайки числото на юбилея започват да ме спохождат мисли за собствената ми тленност. Нима са минали 50 години от онзи епизод в руското училище на улица “Шишман” (днес 133 средно училище “А.С.Пушкин” в София – б.р.), когато се престраших да кажа на класната ни ръководителка, че не е възможно човек едновременно да е живял, да е жив и да живее?

Зоя Анатолевна, като всички останали преподавателки в училището – омъжена за българин рускиня, ококори в ужас очи и ме сръчка: “Как посмя да кажеш такова нещо! Марш веднага в ъгъла!” Разбрах, че яко съм сгафил, макар и да не разбирах причината за ужаса, по-скоро страха в очите на класната ни.

На огромния червен плакат на стената под лика на вожда с ярки жълти букви беше изписано във формата на развяващо се знаме: “Ленин жил! Ленин жив! Ленин будет жить!” Реших, че след уроците ще питам мама. Цяла България се готвеше за юбилея, мама със сигурност ще знае. Когато вечерта разказах случката на мама, тя също се уплаши. Тогава нямахме смартфони, Зоя Анатолевна прати по мен бележка единият от родителите да се яви в училище. След разговор с директорката Радка Македонова облаците просветляха, но самата случка се вряза в съзнанието ми.

I В училището на “Шишман”

Присъствието на Ленин в руското училище се усещаше на всяка крачка – било то в стенописите на стълбището между втория и третия етаж, или в споменатия плакат по случай 100-годишнината на вожда, или пък портретите по стените във всяка класна стая. Само че при нас те бяха от евтината, масова разпечатка черно-бели изображения, докато в директорския кабинет се мъдреше огромен, почти в цял ръст цветен Ленин, нарисуван с плътни маслени бои. На този портрет Владимир Илич бе изобразен с кепе пред малко езеро в горите на Финландия, където, съгласно болшевишката митология, се е криел от имперската полиция точно преди да избухне Октомврийската революция.

     ” “С полуприсвити очи Ленин
        строго впиваше поглед
        във всеки провинил се ученик,
        извикан в директорския кабинет”.

С полу-присвити очи Ленин строго впиваше поглед във всеки провинил се ученик, извикан в директорския кабинет да дава обяснения. Моят ред дойде няколко години по-късно, когато започнах активно да се интересувам от западна поп-музика. По онова време това далеч не беше безобидно занимание и се случи така, че заместник директорът Максим Бурханларски (Бурхи) прехвана найлонов плик с грамофонни плочи (тогава ги наричахме “тави”), които един завлек от 7-ми “в” не успя навреме да скрие под чина.

nikola_krwstev_moskva_resizedАвторът Никола Кръстев пред мавзолея на Ленин в Москва

Вовата си “призна” вината, а също и това, че тавите са мои. С присъщото на математически гений вдъхновение (зам.-директорът вече беше написал учебник за университета) Бурхи са зае да разплита кълбото на заговора. За мой късмет точно в тая пратка имаше само питомни зверчета – “Смоуки”, “Бей Сити Ролърс”, АВВА и други безобидни напълнители на звуковото пространство. С престорена гнусливост, пред намръщения поглед на Ленин, Бурхи бавно извади от плика албума на “Смоуки” с оня провлачен локум I’ll Meet You At Midnight и след като недоверчиво го повъртя от всички страни, ме погледна с досада: “Как можеш да слушаш такава боза?”

По тази точка имахме пълно съгласие с Бурхи. И аз се чудих как. Бяха ми попаднали отнякъде тия плочи, взех да ги чуя, обаче тавите от които истински ми кипваше тестостерона, бяха от друга вселена – Led Zeppelin, Black Sabbath, Kiss. С тия прошка нямаше – със шут отваряха вратите на всеки купон в София и разкопчаваха блузките на момичетата, но ако бяха попаднали при Бурхи най-вероятно трябваше да кажа сбогом на руското училище и, прощай Владимир Ильич! Вождът мълчаливо наблюдаваше драмата в кабинета на директора, но не издаваше музикалните си предпочитания. АВВА?

Нека пак се върнем назад – към епизода, когато уплашената Зоя Анатолевна решително пресече каквито и да било съмнения в безсмъртието на Владимир Илич. Голото му теме, най-често на фона на гъсто окосмените Карл Маркс и Фридрих Енгелс, до такава степен се беше вписало в детското ни възприятие за света, че всъщност – да, Зоя Анатолевна беше права. Имаше ли значение дали отбелязваме сто или хиляда години от раждането на вожда? Непоклатимостта на Ленин беше аксиома, която свеждаше самото понятие за време към нула.

Тъй като училището беше руско, то присъствието на българския вожд, Георги Димитров, беше в по-скромни мащаби отколкото в редовните български училища. По онова време аз, разбира се, не знаех, че Ленин е истински революционер, а Димитров – само пешка в лапите на Сталин. С телешките си очи обаче и със сресаната назад коса Димитров създаваше, как да го кажа – усещане за по-грижовен чичко, някой, на който като че ли му пука за теб. Нищо такова нямаше във вожда на световния пролетариат.

Малките, присвити очи на Ленин пронизваха като стрели, възникваше усещане за вина до доказване на обратното. Струваше ми се, че каквото и да направя, никога нямаше да получа одобрението на вожда. Дори и за такава дреболия като “Смоуки” и I’ll Meet You At Midnight. В крайна сметка не бях извършил предателство, пионерската чест не беше компрометирана.

I И някъде до “Уолстрийт”

Когато в началото на 1990-те попаднах в Ню Йорк, и през ум не ми мина, че точно в мястото, което списанието “Крокодил” наричаше “леговище на световния капитализъм”, предстои среща с вожда на световния пролетариат. Едно ранно утро, когато вече натисках педалите на колелото по куриерския си маршрут, вдигнах глава и с изумление го забелязах – на покрива на сграда в южната част на Манхатън, както си му е редно – с високо вдигната дясна ръка, която сочи пътя към светлото бъдеще. По направлението на ръката му ясно можеше да се определи, че светлото бъдеще е точно по посока на “Уолстрийт”.

lenin_manhatwn_resized

Статуя на Ленин в Манхатън

Присъствието на Владимир Илич в Ню Йорк създаваше от една страна усещане за уют, носталгични спомени от детството. От друга страна обаче възникваше неизбежният въпрос – заслужаваше ли си да прелетя 6000 км. на запад, за да се намеря отново в омагьосаното царство?

     ” “При хубаво време фигурата
        на Владимир Илич можеше
        да се види чак от
        Бруклинския мост”.

Впоследствие научих, че този четириметров Ленин е бил задигнат от дача край Москва след като създателят му, Юрий Герасимов, е опитал, но не е успял да го продаде по време на разпадането на Съветския съюз. Как точно Владимир Илич беше попаднал на покрива на тази сграда така и не научих, но разбрах, че самата сграда се нарича “Червения площад”. Разположена на улица “Хаустън”, сградата е построена с оголени червени тухли и действително има формата на квадрат. Година по-късно бях поканен на купон на покрива на тази сграда и там можах от близо да видя притегнатия с вериги към терасата бронзов корпус на Ленин. При хубаво време фигурата на Владимир Илич можеше да се види чак от Бруклинския мост два километра по на юг. Точно година след смъртта на Ленин, бардът на Октомврийската революция Владимир Маяковски посещава Ню Йорк, написва едноименната поема за Бруклинския мост и създава добре познатата мантра: “Ленин жил! Ленин жив! Ленин будет жить!”.

*- Владимир Илич Ленин – водач на болшевишката революция в Русия през 1917 г. и пръв лидер на комунистическия Съветски съюз. Роден е на 22 април 1870 г.

**- Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Никола КРЪСТЕВ Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme